Когато падат листата от разочарованието, част от душата изсъхва, сърцето е разбито, разумът престава да съществува… Раните не зарастват и животът е някак упоен… под наркоза… Живееш изгубил дъха си, иде ти да вървиш в празнотата… Просто така – безцелно… Изведнъж възрастта се губи, уж си на 18 години, а се чувстваш на 78… И тогава дните нямат име, нямат цвят, нямат дата… животът няма години и сезоните се губят… Мечтите натрупани във времето се губят, цветята губят аромата си, цветовете на дъгата тънат в тъмни нюанси… Съществуването се превръща в празни въпроси, на които никой не иска да отговори, защото няма отговори, които могат да дойдат, няма фрази, няма теории, всичко се превръща в безсмислена философия… Когато разумът е изгубен, не можеш да видиш силуета на истината… само сянката, която слънцето оставя след стъпките ти…