Лично пространство или да си зависим? В психотерапевтичната практика много често се срещат хора с ограничени гледни точки за света и човешките отношения, с много тясна рамка на съзнанието. Това са хората с т.нар. малък Аз и в същото време с голям или прекалено голям Свръх-Аз. По правило, големият Свръх-Аз съвпада с нормативната гледна точка на обществото, правилата на културата, изискванията, наложени в конкретната общност –  религиозна, политическа, професионална, етническа и т.н.

Азът срещу Свръх-аза

Проблемът е в това, че хората с доминиращ Свръх-Аз са склонни да се контролират и да преценяват всеки момент какво им е позволено и какво – не,  единствено като се обръщат към Свръх-Аза. В определени граници това ги съгласува с другите хора, с изискванията на обществото, групата или семейството, но ги прави несъгласувани със своето лично пространство, вътрешния им глас и потребности.

Така на повърхността човек изглежда балансиран, сигурен, морален, но вътрешно е неудовлетворен, напрегнат, тревожен, хаотичен, лутащ се.

Например: Млада дама създава интимна връзка със свободен възрастен мъж, високо интелигентен, с нестандартно мислене и поведение, с развито чувство за отговорност. Но нейните родители, приятели и най-близкото и обкръжение са против тази връзка. Вътрешно тя се чувства раздвоена, трябва да направи своя избор и се пита – Как да постъпи, какво да направи?

Ако отиде да живее с този мъж и създаде свое семейство с него, ще бъде отхвърлена от близките си, които също са важни за нея! В края на краищата, след много драматични преживявания тя прекъсва връзката си с него в името на своята привързаност към близкото обкръжение, но пренебрегвайки вътрешния си глас. До тук всичко щеше да бъде чудесно, ако това беше нейният емоционален избор. Пет години след раздялата тя идва при мен с тежка депресия и разбира какво се е случило.

Останала е доброто, послушно, разумно, моралното, възпитаното, съобразило се с мнението на хората от най-близкият си кръг момиче, но нещастна, самотна, изплашена, загубила смисъл и вкус към живота жена. Свръх-Азът, в който е представен с нормативната интелигентност и емоционалност на значимото за нея обкръжение, е удържал победа над нещастният Аз, кaто е избегнал чувството за вина, но емоционално е осакатил един Човек.

Твърде често дълбоките противоречия между малкият Аз и доминиращият Свръх-Аз се разгръщат като вътрешен непримирим конфликт, приличащ на война между Аза и Свръх-Аза, между афекта и интелекта, между чувствата и разума, между емоционалното и рационалното. Когато психотерапевтът е изправен пред подобен проблем за разрешаване, той всъщност има  най-сложната психотерапевтична задача – да се пребори с могъщия и всевластен Свръх-Аз и да помогне на малкият Аз да стане по-голям, самостоятелен, независим и разбира се съгласуван с правилата на културата.

В подобни случаи, това което не е успяло да се случи или да стане с Човека в продължение на десетки години, се очаква да бъде сътворено от психотерапевта за кратко време. На практика това означава да се формира нова гледна точка у пациента както за неговата същност, така и за  нормативната уредба на културата. Това е съпроводено с много съпротива, с много болка и гняв. Критичният момент настъпва, когато пациентът  е доведен до състояние сам да прецени кога и до каква степен Свръх-Азът може да контролира неговото лично пространство и в какви ситуации Свръх-Азът няма място.

Вярно е, че Свръх-Азът регулира човешкото поведение и човешките отношения, но има сфери, където неговото влияние генерира невротичност. Много често изискванията на Свръх-Аза не са съгласувани с дълбоките вътрешни потребности на човека. Израелският професор по психотерапия Ернес Нойман в своята книга  “Глъбината психология и новата етика” изразява идеи близки до идеите на проф. Бернаскони – че Свръх-Азът и като цяло моралните норми са основани на факта, че Човек има само съзнание и наличието на безсъзнателни мотиви и влечения са пренебрегнати.

Когато са на лице нервно-психически напрежения, породени от конфликта между рационалното и емоционалното, когато Свръх-Азът кара Човек да се чувства виновен и не му разрешава да удовлетворява  своите потребности, възникват огнища на колосално психично енергийно напрежение, които се записват на физическо равнище като мускулни блокажи. Те индикират, че има  прекъсване на биоенергията в определени точки на тялото.

Тези дискомфортни състояния се преживяват като стрес за организма. На психично равнище се проявяват като неудоволствие, страдание, изолация, болка, безперспективен и като чувство за екзистенциален неуспех в живота на Човека. Или с други думи – пътят към каквато и да е форма на удоволствие е прекъснат и животът губи цвят и смисъл. Това е така, защото Свръх-азът слабо се интересува от факта, че удоволствието придава смисъл на живота, а Азът без изживяването на удоволствието е нещастен, страдащ, загубен.

Трайно разрушаване на енергийните блокажи не може да се получи, ако на психическо равнище пациентът не се срещне сам със проблема, който ги е породил. Това е контекстен вътрешен закон на психотерапията. Важно е да се осъзнае, че битката е не със симптомите, а с причината. Преодоляването й води към промяна на самата невротична личност.

Всяка болест е резултат от нарушаване на вътрешния баланс на организма и произлиза от това, че ние често пъти забравяме, че сме човеци, забравяме, че сме живи същества и непрекъснато пренебрегваме голяма част от нашите потребности. Това забравяне води до нездравословен начин на живот, до отдалечаване от природата ни, до разболяване. Болестта се явява послание за това, че сме длъжни да предприемем нещо, за да се върнем към своя хомеостазис.

Кога изпитваме потребност от нещо? Когато е нарушено равновесието между организма и средата.  Когато бъде задоволена тази потребност изпитваме удоволствие и обратното, когато не е задоволена изпитваме неудоволствие. Неудоволствието е болест. Следователно, развитието на живата система или здравето се поддържа от задоволяването на потребностите ни.

Културата по пътя към удоволствието поставя условия. По пътя към задоволяването на потребностите има прекъсвания, които създават напрежение. Това означава блокиране на свободно течащата биоенергия, което може да настъпи като следствие от различни психотравми или обстоятелства. Блокирането на биоенергията на практика функционира като напрежение. Всяко напрежение има определена сила и  степен на развитие, които разстройват функциите на организма. То има свои проекции в психиката и води до различен тип неврози.

От най-дълбока древност е било ясно, че тялото и душата са органично свързани и че промените в тялото могат да лекуват душата, както и промените в душата лекуват тялото. Те са еволюционни приятели, но културата често разваля това приятелство. Фройд, и по-късно проф. Бернаскони, разглеждат културата като изначално враждебна на инстинкта.

И тъкмо тук НПТ има за задача да примири природното у човека с културата и нормите на обществото. Може да се каже, че тя е западният прочит на източните  гледни точки за човека – Западът вижда врагът вън от себе си, Изтокът – вътре в себе си. Ако ние се опитаме да победим врагът в себе си, няма да имаме врагове вън от себе си!

Човек не може да живее сам и в живота си е в различни взаимоотношения с другите хора.  Има връзки, които човек избира сам и други, които са даденост.  В началото на живота си човек е зависим от своите родители. Понякога те са любещи, в друг случай студени или дори лоши хора.  Независимо от това, в даден момент детето иска да се откъсне от родителите си, това е естествен процес на завършена и самостоятелна личност. И макар да поддържа цял живот връзка с тези, които са му дарили живот или са се грижили за него, той вече е способен да живее сам и да допуска и други хора в живота си.

Понякога обаче, детето не може, не иска да си тръгне от родителите. В случаите, когато те са любещи и обгрижващи, му дават илюзорна сигурност и то не иска да я напусне и да заживее свой живот и така е бреме, макар сладко за тя. А те с времето губят сила и вече самите имат нужда от грижа. Друг път самите родители не искат да пуснат детето да отлети от гнездото. Грижейки се за него се чувстват значими и полезни и така пречат то да се развие като самостоятелна и силна личност и на свой ред да се грижи за някого.

Хората все гледаме да се прилепим към някой, дали за да го обсебим с грижи или да търсим грижи. Това е нормално, ако не се преминават границите на зависимост. Преминат ли се взаимоотношението вместо да е полезно, се превръща в унищожителна сила, за това което е било най-скъпоценно.

Отношения сами избираме са приятелствата, познанствата, работата и не на последно място любовните връзки и брака. Във всяко едно отношение с друг човек, не трябва да има обсебване. Всяка личност трябва да има полагащото й се лично пространство. Трябва да има неща с които да се справя сам. Това е нужно за има сили, ако се прекрати тази обвързаност, да може да продължи напред, без да изпада в мъчителни състояния на самота, депресия, безцелност или пък неспособност да се погрижи сам за себе си.

Борбените натури усещат обсебването с грижи, като задушаване, а по-слабите не осъзнават зависимостта си и се опияняват от “носенето на ръце”.

Не е нужно давайки и търсейки сигурност, всъщност да се обричаме на несигурност. Идолизирането някой човек  и превръщайки го в смисъла на живота, внася риска, ако излезе от живота ни  да изгубим смисъл за съществуването си.

Баланса в отношенията е разковничето на хармонията в тях.

В публикацията са използвани източници от : Тинка Митева и  Й. Богомилова