ЛЕГЕНДА ЗА ТЮРКОАЗ – МИНЕРАЛИ И КРИСТАЛИ


От древни времена египтяните добивали тюркоаз на Синайския полуостров. Персите /на териториятя на днешен Иран/ също, тъй като там са открити мъниста от 5000г.пр.н.е. И днес най- добрите образци идват от Иран. Бил е използван и в Сибир за изработване на бижута още през V в.пр.н.е.

Древните египтяни също са го познавали и добивали.
Тяхната богина Изида била наричана „господарката на тюркоазите”, въпреки че все още се спори дали са имали предвид лазурита или тюркоаза. По- късно Плиний го нарича callais. Турците го ценели високо като амулет и го наричали файруз /камък на късмета/.

Може би това е същият свещен камък сакрат на мюсюлманите, взет от планината Каф, обиталище на феите. Според ръкописи от XIII век, турците закачали тюркоаз на юздите на конете, за да пази както ездача, така и коня, от падане и нараняване; тази практика вероятно датира от по-ранни времена.

Той бил добре познат в Европа в началото на XVII век, ценели го високо и го носели мъжете; било необичайно жена да се кичи с тюркоаз. Този минерал е бил познат от векове на атцеките, толтеките и олмеките. Още преди хиляда години атцеките го добивали от планината Чалчиутл в Серийос, Ню Мексико.

Някои от най- великолепните им творения са посмъртните маски, инкрустирани с тюркоазена мозайка. На никого не било позволено да го носи, защото служел само за приношение на боговете. След испанското нашествие и разрушаването на храма на маите от Кортес през 1533 г. единствено индианците апачи и пуебло в Югозападните щати продължили да му се покланят.
Апачите го наричали дуклиж. Всеки техен шаман трябвало да има парче тюркоаз, иначе се смятало, че не притежава сила и не заслужава уважение.

Като свещен камък, понякога го хвърляли в реките, за да донесе дъжд. Тюркоазът се смята за камък на Венера и има силата да отблъсква „лоши очи”.
Дори и днес много хора в Близкия изток носят тюркоазени мъниста или ги окачват по гривите и опашките на камилите, мулетата и биволите, за щастие и за да са сигурни, че животните няма да паднат и да се наранят. Към XIII век тази идея се разпространила навсякъде из Европа- тюркоазът не само пазел от тежки травми коня, но и ездача и всек, който го носи.

Хората вярвали, че тюркоазените мъниста или пръстени ще привлекат към себе си енергията на падането или травмата и ще се счупят, а притежателят им ще остане невредим.
Тюркоазът бил част от медицинското оборудване на повечето лекари през XV век; те твърдели, че противодейства на всякаква отрова. Освен това го стривали на прах и правели от него еликсир срещу ухапване от скорпиони и страдания, причинени от обсебване от демони; лекували преуморени очи, като слагали върху тях тюркоази или карали хората да ги сарцезават.

Ако притежателят му се разболеел, камъкът избледнявал; а след смъртта му губел цвета си, докато не попаднел в ръцете на новия си здрав собственик. Руският цар Иван Грозни дълбоко вярвал в това, както твърди един от пратениците на кралица Елизабет I. Старите перси знаели и друга магия, свързана с тюркоаза.
Според тях, ако сутрин той блести в яркосиньо, денят ще бъде щастлив и прекрасен. Според едно тяхно заклинание за късмет и прогонване на злото, човек трябва да види върху тюркоаз отражението на новата Луна или текст от Корана.

Американските индианци и тибетските будисти ценели високо тюркоаза.
Според тях, той давал живот и дихание на Земята и всички нейни създания, освен това пазел и защитавал тялото и душата. И в двете култури го съчетавали с червен корал, като символ на жизнената сила. Тюркоазът се смята за израз на щедрост, искреност и привързаност. Той съхранява приятелството и дори може да превърне враговете в приятели. По традиция се смята, че носи късмет само ако е подарен, а не купен.

Какво ви предсказва календара на древните маи