Травмата от раздялата предизвиква душевни катаклизми.

Сбогуването

Животът ни е изпълнен с раздели, сривове, сбогувания. Ние напускаме някого, скъсваме приятелства, сблъскваме се със смъртта. Развеждаме се. Децата напускат дома си. Бебето престава да суче от майчината гръд. Още при раждането ние се откъс­ваме – или биваме отделяни от закрилящата утроба на майката. А още по-назад, в миналото, в някакъв момент нашият дух, нашата божествена искра се е отделила от Бог и ние сме възникнали от безфор­меното. Душата е взела решение да се въплъти. Така сме сътворили тялото – нашия нов дом за същест­вуване.

То е „младо“, което означава, че е външна изява на оня изконен първичен източник, който ни движи към нашето проявление. Посредством мъжката „ян“ енергия ние се изтласкваме извън творението и внезапно се откриваме в тяло и в нова среда. Вратата зад нас постепенно се затваря, връзката ни с творчес­кия източник, с нашата божествена същност става по-неясна, докато съзнанието ни се ограничава в софрата на физическото. Не допусната в света на формата, бо­жествената същност се оттегля в света на безформеното, с което започва и нашият страх.

Всъщност ние искаме да придобием форма вслед­ствие решението на душите ни. Със своите собствени творчески сили ние изпълняваме съзнателния акт на превъплъщението. Но след осъществяването му се по­раждат съмненията, а заедно с това страхът и гневът. Нашата памет за съзнателното ни решение да се преро­дим изчезва и тялото, за да оцелее, е принудено за първи път да се ориентира във външния свят. По този начин то започва да изживява страх, гняв и болка от отделянето. Дълбоко отпечатан остава споменът за универсалната цялост и единство на живота.

Всяка раздяла усилва желанието ни да си възвър­нем изгубената връзка със същността, която не пом­ним съзнателно. С всяка нова раздяла ние преживява­ме различни аспекти на тази дилема: че сме откъснати, изолирани, разделени от един общ, всеобх­ватен жизнен контекст, че сме затворени в ограниче­ното си съзнание. Всяко конкретно откъсване на съз­нанието пази импулса за възвръщане към изгубената цялост, независимо колко често сме се отделяли, за да постигнем индивидуализация.

Две основни архетипни емоции – страх и гняв -характеризират цикличните процеси на отделянето. Те са двете различни изяви на единствена реакция от страна на емоционалното тяло. Това са двете главни емоции, които изразяват травмата от раздялата – не­зависимо дали това е първичното отделяне от Бога, или раждането, или пък някоя от всекидневните раздели.

Като разглеждаме холограмата, тоталността на целия ни опит, виждаме как раждането или други дълбочинни процеси на раздяла задвижват определени енергии. В течение на бъдещите ни опитности това енергийно движение ни води назад по кръгов път към изходната точка на цикъла. Раздялата или изолаци­ята не са в състояние напълно да изличат спомена за онова, което е реално. Ограниченията и пречките, ко­ито изживяваме в „новата си идентичност“ като обо­собени същества, провокират страх и гняв, въпреки че същевременно имаме нови възможности и предизви­кателства.

В тази книга ще изследваме фундаменталните аспекти на страха и гнева, както и начините и средст­вата за превъзмогването им. Страхът е „женският“, „ин“ израз на преживяната болка от отделянето. Страхът е „ин“ енергия, която често се проявява като защита, отричане и съпротива спрямо някого или нещо. Страхът е форма на енергия, която буквално изчерпва жизнените сили и е далеч по-опасна от гне­ва. Докато гневът поддържа организма в движение и му придава жизнени сили (макар и деструктивни в много случаи), тревогата и страхът го поглъщат и разяждат.

Гневът е „мъжкият“, „ян“ израз на болката ни при смяната на измеренията. Ние сме многоизмерни човешки същества и притежаваме многоаспектно съзнание. В крайна сметка, ние сме съзнание! Дълбоко в нас лежи скрито богатство от знания, любов, щастие, сила и живот! Като приемаме ограни­ченията на тялото, откъсвайки се от това почти ма­гично всемогъщество и всезнание, като добиваме „чо­вешка“ перспектива чрез земно превъплъщение, пре­раждайки се в стандартните измерения на време и пространство, ние напускаме главната, основна част на своето холографско, многоизмерно съзнание. Като отделни и обособени същества, като индивиди, ние се откъсваме от прякото, непосредствено изживяване на всепроникващата цялост.

Първоначално след раждането ние все още сме отворени за психически и духовни изживявания. С течение на времето обаче забравяме да общуваме с феи, ангели, елфи и други форми на съзнание. Във все по-голяма степен започваме да се подчиняваме на света на възрастните с неговия аналогичен, лине­ен начин на мислене. И все по-осезаемо страхът и гневът стават наши спътници. Страхуваме се дали ще сме в състояние да се справим с живота. Боим се от змии, паяци, плъхове, страх ни е да летим. При­тесняваме се от родители, близки и приятели. Боим се от наказание или насилие. Безпокоим се, че може да нямаме достатъчно храна, страх ни е да слезем в тъм­ното мазе, да не се загубим в гората; че този или онзи не ни обича, че ще бъдем отблъснати от него или нея. Страховете ни са безбройни и както добре знаем, те съществуват не само на нивото на будното съзнание, но и в подсъзнанието ни. Често сънищата ни отразя­ват по-лоши страхове от преживяното през деня.

Тъй като не съзнаваме корените на този страх, който ни преследва, поне в началните десетилетия на живота ни, често сме свидетели как самите ние или другите се гневим без видима причина. Познати са ни внезапно избухналата ярост при децата, при мла­дите и дори при възрастните с техния стремеж да на­ложат на всяка цена своята воля над останалите. Способни сме да плачем просто от яд. Гневим се на „живота“ и на „света“, на „другите“ поради това, че не се съобразяват с нашата представа за тях или когато не изпълняват желанията ни.

Може да се каже, че причината за страха е на­шата неспособност да се гмурнем в живота, да го при­емем и отворим обятията си за него. От друга страна, гневът се появява, когато се чувстваме неспособни да изразим и изживеем всичко онова, което сме в действителност.

Ние, хората, сме вместили божествената си енер­гия в специфична, ограничена форма. В действител­ност сме я затворили като в клетка и сега като че ли не можем да се освободим от тази форма, която сами сме избра ли. „ В резултат на отделянето ни от универ­салното съзнание с раждането, страхът и гневът ста­ват мощни импулси, които ни подтикват отново и от­ново да постигнем нашата истинска, холографска същност посредством стремежа да се завърнем към онази небесна утроба, която усещаме, че е нашата Майка, нашият източник.

Трудностите при приемане на тяло (въплъщение във физическа форма) са свързани с това, че сме под­ложени на съвършено различна система от енергий­ни закони, които управляват съзнанието. В сферата на безформеното няма филтър, който да пречи на безкрайния поток чисто съзнание. Обратно, нашият физически свят налага на съзнанието филтъра на възприятията, където познавателната способност описва, претегля и измерва всяка частица на позна­нието по такъв начин, че необятната, преплитаща се решетъчна конструкция на холографската реалност се изгубва. Реалността на нашите възприятия и сети­ва е свързана с биохимията на физиологичната ни система, от която произлиза емоционалното тяло.

Емоционално тяло

Ние не сме само конкретен физически органи­зъм. Ние представляваме жива, динамична тъкан от няколко взаимно преплетени тела по такъв начин, че да се улеснява интегрирането на сложни дедуктивни, сетивни и основани на опита реалности. Тези тела са физическото, умственото, духовното и емоционалното.

Емоционалното тяло заема първостепенно място сред останалите поради определящото му влияние върху възгледа ни за света и мястото ни в него. То е буквално като съзнателно същество, което в по-голя­мата си част води обсебващо, деструктивно, все още скрито съществуване в неизследваните бездни на подсъзнанието. Изкривеното/изместеното емоционал­но тяло е един вид образ на нашето откъсване от всичко онова, което е божествено, от универсалния Бог. И все пак ние трябва да се погледнем в огледало­то на емоционалното тяло, за да узнаем истината за нашите илюзии, да се освободим от натрупаната мъ­тилка и утайки и да си възвърнем изгубения блясък и чистата, струяща светлина на истинското ни Аз.

Емоционалното тяло представлява един наш аспект, не подвластен на времето и пространството. Когато напуснем физическото си тяло, нашето емоци­онално тяло се запазва непокътнато и се стреми да се свърже с генетичен код, с ДНК на ново тяло в нов живот, където да обитава и посредством което то ще може да продължи да действа. „Старото“ емоционал­но тяло внася в „новото“ си физическо тяло всички онези възприятия, опит, начин на действие и предс­тави за действителността, които е придобило в други превъплъщения, в други времена. По този начин то е не подвластно на едноизмерната илюзия за времето и пространството на един-единствен живот.

За съжаление обаче репертоарът на емоционал­ното тяло е белязан от отпечатъци, които са предимно плътни и бавни по природа. Това са честотите на гнева, страха, угризенията, негативизма. Всъщност no-висшите, по-бързи вибрации, които изразяват въз­торжените емоции като любов, блаженство и опиянение, са твърде променливи и изплъзващи се, за да бъдат записани в полето на астралните енергии, свързани с формата. Ние се идентифицираме с наши­те емоции, които са само външната обвивка на истин­ското емоционално тяло, което храни физическото тя­ло с емпиричния си емоционален репертоар.

Емоционалното тяло контролира съществуването ни на тази планета на всички нива на“ съзнанието. Въпреки че мисълта е в състояние да променя и дори трансформира физическото тяло, ефектът й върху мощното емоционално тяло е почти повърхностен. Така ние можем мислено да нареждаме на емоци­оналното тяло: „Не искам повече да се ядосвам“, но в същото време да изживяваме коварния гняв вътрешно. Очевидно е възможно да прикрием гнева с помощта на заучени модели на поведение, така че външният свят да не го забележи. Винаги обаче кога­то използваме подобни механизми да потискаме гнева, той ще изригне друг път, на друго място, по някакъв друг начин. Един такъв начин е под формата на болест.

Гняв и раздяла

Болката от отделянето от нашия източник, от Бога, напускането на утробата, раздялата с любим партньор винаги означава – ако не сме изчистили емоционалното тяло, – че тези форми на енергия, каквито са страхът и гневът, са кристализирали в нас и трайно са завладели емоционалните ни тела. Тези втвърдени натрупани енергии продължават да при­чиняват реактивни състояния, психическа или физи­ческа потиснатост, чувство за лична неадекватност и нещастие.

Яростта, гневът и ядът са експлозивни видове енергия, „ян“ енергия, която изисква да бъде изразена външно. Сам по себе си гневът е защитен механизъм, техника за оцеляване. В същото време ние го усещаме като витална енергия, изразено с популяр­ния израз: „Ядосвам се, значи съм жив.“ Когато енер­гията на гнева се натрупа в нас, ние се чувстваме принудени да я изразим, тъй като усещаме, че в противен случай тя би ни задушила… Гневът обаче може да бъде много полезен, защото ни движи, тласка ни към действие. Ние можем да използваме неговата сила като импулс да напредваме в духовния си път. Можем също да използваме енергията на гнева на емоционално ниво на изява и даже на физическо пиво. Ако можехме да осъзнаем дълбоко в себе си, че източникът на целия ни гняв идва от илюзията за отделянето ни от духовното начало, завинаги бихме го освободили от него.

Ако вникнем внимателно, ще забележим, че първоначално гневът прикрива страха. Страх е първото чувство, което изживяваме след болезнена раз­дяла и едва по-късно се появява гневът като реакция на дълбокия страх. Обзема ни страх да останем сами след смъртта на родителите ни или след като партньорът ни напусне. Гневим се на онези, които според нас са ни изоставили. Ако съзнателно проследим нат­рупването на гнева, после избухването му и накрая, след като димът се разсее, проясняването на картина­та, ще можем да видим причината на този гняв и неизменно ще открием едно изплашено човешко същество, разтреперано дете, обезпокоено и ограниче­но съзнание, вкопчено в някакъв спомен на емоци­оналното тяло.

Инстинктът за оцеляване изразява позитивна енергия, която поставя цел – да се борим, да се спра­вяме с неблагоприятните обстоятелства в живота. Буйният гняв може да служи като мощен стимулатор за промяна именно на тези обстоятелства. От казано­то дотук изглежда, че гневът е конструктивна трансформация на страха. Но докато оставаме сграбчени и парализирани от страха, ние рушим жизнената си сила, често така постепенно и бавно, че нето забеляз­ваме.

С всяка раздяла, с всяка изолация или откъсва­не от по-голяма общност ние страдаме от ограничава­не на съзнанието, „забравяме“ своя божествен произ­ход. „Забравяме“ всеобхватната свобода, способността ни да оцеляваме при всички обстоятелства. „Забравяме“, че непрекъснато и доброволно влизаме в нови поучителни ситуации посредством физическо прераждане, за да достигнем единствената цел: да затворим отново кръга, да се завърнем отново при из­ходната точка на нашето пътешествие през вселена­та, да придобием нови измерения на съзнанието и форми на живот с все по-голяма степен на осъзнава­не. Божествената сила расте и се разширява чрез нас.

Ние „забравяме“ своето съвършенство, всеобхват­ната си същност. Това е една фантастична космичес­ка шега. Ние отделяме част от съзнанието си от цялото, вкарваме духовната искра в триизмерно одеяние, плъзваме се и незабелязано навлизаме в илюзията на времето, изградена от нас, като отрича­ме грандиозното си божествено начало и цялата съ­пътстваща сила на проявлението.

Доброволното отделяне и въплъщаване във физическо тяло от страна на нашето съзнание съдейства на растежа на душите ни, за реализиране проявата ни божественото в жизнени форми. Ние напускаме едно измерение, за да навлезем в друго, вследствие на което отначало изпитваме самота, несигурност, празнота и тъга. Докато сме подвластни на тези чувства, няма да сме способни да се свържем с друг човек до такава степен, че да възникне симбиозна връзка.Копнежът ни към пълно съединяване с друго същество, породен от самота, почти винаги създава енергиен поток само от единия към другия партньор, а не пълноценен взаимен обмен на съвместими енергии.

Докато вярваме, че се нуждаем от друг човек (или нещо друго, кауза, организация, мисия или задача), за да станем цялостни, ние неизменно ще попадаме сред призрачния свят на чувства, мисли и проекции. И ще се осланяме на външния свят, на други сили, освен своите собствени, на авторитети и възможности извън нас, които да ни помогнат да оцелеем, да растем и да се осъществим. С това ние се отричаме от себе си – и оставаме с празни ръце.

Докато не приемем, че вселената е в самите нас, че сме свързани завинаги с всичко съществуващо, с проявената и не проявена действителност, няма да можем да се присъединим към космическата игра и да постигнем мир в живота си. Нашият страх от самотата, последица от навлизането във физическия живот, е довел до драматично недоразумение – че сме длъжни да се борим, за да оцелеем. Ако успеем само да пробудим универсалното си съзнание, ще разберем недвусмислено, че оцеляването се съдържа в божествения план на космоса; че енергия никога не се губи, тя само се видоизменя и добива нова форма, съдействайки по този начин на величествения танц на еволюцията. И ние самите сме звездите на тази еволюция!

Време е да разкрием сияйния, не проявен, но вез­десъщ извор на съзнание. По някакъв загадъчен на­чин той ни изпълва с животворни сили, с любов към самите себе си и към всички форми на жизнена енергия, които ни заобикалят. Подобно опънат до краен предел ластик, който всеки момент може със страхотна сила да се върне обратно, напрежението на енергията може да достигне такава критична точка, от която да се завърне към своето начало.

Следва…..

Подбрал за вас чрез интернет – Красимир Куртев