Хората имаме различни възприятия за заобикалящата ни среда, настройваме своята памет като една общност – като съвкупност от отделни елементи, разглеждайки себе подобните, човека до нас и себе си като индивид.

„В своят роман романа си „100 години самота“ Габриел Гарсия Маркес алегорично описва подобен феномен, който засяга вече не индивидуалната памет, а колективната памет на обществото. В градчето, в което се развива повествованието, хората започнали да забравят връзката между имената на обектите от заобикалящия ги свят и тяхната същност и функция.
Така накрая се видели принудени да напишат върху кравите си надписи, които гласели: „Това е крава, тя дава мляко, млякото е нещо, което се сипва в сутрешното кафе…“ и т.н.

Този феномен на колективната ни памет за жалост не е просто алегория.
Например много хора употребяват термини като „гражданско общество“ и „устойчиво развитие“ наизуст като папагали, без да са в състояние да осъзнаят и да обяснят какво означава това, а когато в живота си се сблъскват с проблеми, свързани с устойчиво или неустойчиво развитие на дадено нещо, примерно на семейството им или на социалната им среда, не намират термин, с който да определят конкретните си преживявания. Връзката между думата и явлението е изгубена.“ – Петър Канев

Всъщност човека е създаден да гради или разгражда своето мислене чрез правото на пълен и не ограничен свободен избор. И по силата на инерциалналното мислене и подвластни на снобското – „Каквото кажат другите и аз така“, човека излиза от своята мисловна орбита обозначена от вселенските закони. Тоест настъпва човешката летаргия на мисълта.

Социологът-структуралист Николас Луман се противопоставя на това патологическо мислене (60-те години на двадесети век), то пише:
„Социалната, психологическата, биологическата, а дори и химическата и физическата същност на човека не са различни същности, а в действителност напълно се припокриват в една вътрешно интегрирана цялост.“

Луман застава на твърдата позиция, че целостта на човека, се състои в парадигмата на всички човешки елементи на възприятия в мисленето са преплетени и вътрешно интегрирани в Себе творението, по метода на неологизма „Автопоезис“.

Себетворението е уникалната способност на човешката личност да изгражда и сътворява себе си. Себетворението не е израз на консервативното мислене – „Така е било писано“, а защо е било „писано“, първопричината за дадено събитие случило се със себе си или околните.

Забележете дори в светите писания не се употребява „Аз направих това, Аз направих онова“ – АЗ огледалото на човешкият егоцентризъм, напротив:

„И Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде;…“

Битие (1:27)

Чиста форма на алтруизъм, не Аз създадох човека, а Той, ние създадохме човека. След като сме създадени по Божия образ ние хората сме творци, творения, които трябва да творят чрез Себетворение.

Себетворението е нашата мисия, целта на живота, който ни е даден даром. Себетворението е изграждане на мисловната ни дейност върху здрава основа.

„Той прилича на човек, който гради къща и който изкопа дълбоко и тури основите върху камък; и когато стана наводнение, реката напря на тая къща и не можа да я разклати, защото бе основана върху камък.“

Лука (6:48)

Когато поставим нашето мислене на подчинение на общностите, на много ликото мислене, ние творим върху пясък, и когато заставим мислите си да се ръководят от Себетворението ние градим върху здрава основа – камък.