Пепел от мисли

Пепел от мисли

 

„Пепел от мисли“ е книга, която едва ли ще си набавите из родните книжници. Защото мнозина заможни хора бяха така любезно-благочестиви в своите откази, да вложат някой друг грош за да бъде издадена… Книгата „Пепел от мисли“ е плод на моето непристойно пребиваване в една социална мрежа, която всъщност се явява по – скоро диктатура на цинизма отколкото свободата на общуване… Ала пък радостната вест е, че е сътворена за вас, драги мои читатели.

 

Пепел от мисли – Разпилени от Красимир Куртев

Възможно ли е да видим света, такъв какъвто е? Според някои философи това е непосилно за човека. Други биха казали – въпрос на оптика. А трети биха счели въпроса неуместен извън прагматичните цели, които си поставят. Артър Едуард Уейт споделя: “Известно е, че във висшето изкуство на фриволността има само няколко по-мъгляви и неясни неща от критиката, която твърди, че дадена теза е невярна, без да разбира, че тя е декоративна” Ала онези, които биха имали сила да подирят духовен съвет, интуитивно знаят, че скъпоценността на възможния отговор е зависима от загадъчността, в която е пощадена същността ни на осенени от дух. Моят опит да насърчавам хората, подирили съвет при мен, ме е довел именно до това водещо убеждение. Ала както казва Метерлинк: „Ето, идат мили и любезни щастия, те ще ни напътят…“

Има хора, които губят и не оставят следи след себе си, има хора , които губейки оставят следи от сълзи и тъга след себе си – аз съм от последните… Както казва Любомир Милчев-Dandy: „От всички обвинения на подсъдимата скамейка, отправени ми от посредствеността, разбрах, че съм смъртно виновен, защото, освен че с лекота надвишавам, с лекота се и забавлявам… Ще излежим присъдата“… Спрях да вярвам в хората, в техните мними обещания, в красивите им цветни думи…Само, когато са в беда ще ме потърсят за да си запълнят празнотата на времето им…и после?…

За самотните пристани

Има самотни пристанища, които само посрещат и изпращат. При тях акостират лодки и фрегати с разбити мачти, скъсани платна и отчаян екипаж. Пристанът ги посреща с топла прегръдка, обгрижва ги, вдъхва им вяра, лекува раните и после те изпъват платна и поемат в различни посоки. Пристанището знае това и с нежна усмихва им маха с ръце, докато те се слеят хоризонта. И след това старият морски вълк изкачва вехтите, скърцащи стъпала за да включи червеният маяк. Остарелите му очи се взират на далеч, не спят, само и само да зърнат следващият наранен плавателен съд… Вятърът леко докосва табелката с надпис Остров „Самота“… Познат ли ви е този остров?

Спираловидни парапети

Поддържам разстоянието си от това, което чувствам. Слушайки в мълчание всичко, което няма смисъл, но обитава мислите ми и обръща баланса ми с главата надолу… Толкова лесно е да се спуснеш, да отделиш време, за да течеш, без да правиш прекалено много болка, да спреш усещанията, за да не се подадеш, да преодолееш огромната сила, която ме натиска към празнотата. И не е вярно, че се спасявам, но не е правилно да приписвам поражението си на онези, които не могат да разберат, каква любов съм създал.

Матуритетът на минаващите години ни учи да носим, ни учи да не спираме, ни учи да вървим напред, правейки сляпо всяка болка, заменена от вертиго на талията, слизаща, все по-близко…

С привилегията да възприема постоянната промяна на светлината, нюансите и сенките…Пространство в черно и бяло на душата това е огромно, като чувствителност, то живее там вътре в сърцето… Приближете се с малки стъпки, оставайки балансирани в това разпадащо се мълчание, което не винаги защитава… Всички онези, които напускат, винаги ни оставят малко от себе си… “Когато душата се разширява, когато поемаме риска, когато се осмеляваме да действаме, да създадем нещо ново и непознато, нашето его не може да се справи с увеличаващата се в нас светлина и тогава по-малкия ни Аз започва да се опитва да ни разсейва и подсеща, че не сме достатъчно добри, че не сме способни и прочие. Страхът в нас иска да вярваме, че не сме готови. Истината е, че сме родени готови. Вашият проблем изобщо не е толкова “важен”, колкото би му се искало!”

“Човекът под дъжда…не е човек…Човекът под дъжда е само образ, който другите нараняват всеки ден…Човекът под дъжда е просто символ на предателството, на падението, на загубата, на самотата…Човекът под дъжда си Ти…може би…” Винаги си мислим, че имаме време, което да може да се възстанови пропуснатото… И когато се окаже, че това време е отлетяло, започваме да се разхождаме по нашите празнини, слепи пътешественици из сивите дни, винаги същите като вчера, търсейки малки, страхливи емоции наваксвайки безнадеждно изгубеното безвъзвратно…

Ние се чувстваме изгубени в далечината, чувствайки, че сме загубени безвъзвратно вътре в нас, а докато не виждаме, очите ни изглеждат невалидни за тази липса, тази хармония, която не прилича на нас и не принадлежи на нас, но това ни пленява, като ни привлича, защото предпочитаме несигурността на тъмнината, за да не се отразява без душа…

Прошката не е десерт

Границите на прошката им се простират само до ръба на черковния праг. А пределите на греха са много отвъд полето на мислите им – в онзи предчовешки избор, който не знаят, че са направили. В коравината на душите им е издълбана люлката, в която всеки грях е първороден. Но не знаят, че в името на душевната си чистота сътворяват най-големия грях. Превръщат Бога в свой Ирод.

“Чаша вода, поднесена приживе, може да залее и угаси адския огън.” Мариуш Полцин: Когато започваме да разделяме, може би мислим: „Сега съм просяк, но когато умра, той ще ме моли за чаша вода и тогава нищо няма да получи от мен…” По-добре е да виждаме в себе си нещо от Авел и нещо от Каин, нещо от богаташа и нещо от Лазар. И просякът, молейки за трохи, би могъл да помисли така: „Аз съм мизерстващ, но наистина ли нищо не притежавам? Мога да се помоля за богаташа, мога да пожертвам част от моите страдания за него. Богатият също не е само богат. Може би е заобиколен от лицемерие и подмазвачи и има нужда да бъде обичан, и има нужда някой да се помоли за него?”

„Пепел от мисли” © 2018, © Красимир Куртев – автор, All rights reserved! © Езотерично изкуство – продуцент, © Издател – Все още в очакване…

Следва…