Мълчанието ревниво пази изхабените думи

Мълчанието ревниво пази изхабените думи

Мълчанието ревниво пази не регламентираните ни сделки, задължаващи ме да поддържам стиснатия хоризонтал на устните си.

Мълчанието ревниво пази изхабените  думи във Фейсбук

Сигурно ме предпазва от логорейните изблици, които вечно блъскат телата на буквите извън полето за писане…

Не, че имам някакви особено важни неща за изказване. А защо не мога (да си позволя) да изкажа не изказаното. Вярно, луда съм, но само толкова, колкото да не размазвам границите на основателните (чии, какво ли ми пука…) съмнения в целостта на душевния ми баланс. Ще разочаровам любителите на съспенси по Хичкок – не съм жена с минало, нито крия порочни тайни.

Може би ме е страх от баналност. Торбата с греховете ми вероятно виси на пирона зад вратата, без да имам понятие ли ще срути стената от тежест, или жално виси с протрити ръбове. Толкова много неизразходвана лудост.

И за какво? От приличие?  От само цензура?

Или защото мразя да виждам трупове на изхабени думи, изречени просто, за да се възхитят околните на умението ти да слово блудствуваш. Казват, думите били сила. Личи си, трудно ги удържам затворени.

И вече ме боли от ранените им мелодии. Сигурно умората беше нотариусът последния път, дето завери отказа ми от писане. И сигурно ще започна, когато усетя острата вила на не изкрещяното по-осезаемо да ме подбутва с рогато лукавството да наруша договора.

Дали ще ми се обиди мълчанието?…

“Лудостта пулсира жълтите скелети на удавени в локви листа. Адски много има за казване.”

 

Из Фейсбук статуси