Късмет – Изключително звучи, нали?

Става дума за начина, по който се разглежда фактора успех, за това, че се извеждат четири принципа на късмета и за това, че „имаме новина” – късмета може да се научи.
Ние хората не се раждаме толкова с късмет или без късмет, колкото с определено поведение. Бихме могли постоянно да го усъвършенстваме, за да станем късметлии. Иска се само да искаме да се научим как късметът да ни спохожда, вместо да го очакваме пасивно.

 

Изключително звучи, нали? Особено на фона на познатата у нас картинка – всеки втори е нещастник, неудачник и се оправдава с липсата на късмет. Богатата информация, събрана от изследванията на Ричард Уайзман показват, че:
„Ако оптимизираме случайните възможности в живота си, ако се вслушваме в шестото си чувство, ако сме с нагласата да очакваме добрата съдба, ако превръщаме всеки неуспех в късмет, тогава, късметът става част от нас и нашия живот. Така че всеки може да създаде живот, изпълнен с повече късмет, стига да иска това!“

Късмет, илюзорно звучи, някак не естествено. Аз открих, Аз намерих, Аз го измислих, аз и отново Аз, като че ли „Аз“ е фактор

Често съм се замислял върху фразата – „Аз съм в това общество и обществото е в мен“. Дали не съм огледало в обществото? Онова пъзелче, което търси да се вмести в тълпата на големият пъзел. Кой съм аз, част от лицемерието или част от доброто? Може би и двете… Лутах се дълго в интернет пространството да потърся себе си или поне себеподобен. Открих различни мнения, колко е величествен човека, същия онзи човек напръскан с одеколона на Максим Горки – „Човек, това звучи гордо“. И ето, сега съм пред вас, феновете на този сайт за да потърся преди всичко вашето мнение, а може би ще открия себе си…
Да направим дисекция на Факторът – „Аз”
Личността, която наричаш „аз“ е въображаема. Нещо измислено и нереално не е живо, то не може да умре, но може да изчезне ако спреш да си го въобразяваш или ако никой не го отразява. Затова изпитваш страх да останеш дори и за малко сам, защото тази твоя измислена същност започва да се разпада, тя вече е мъртва, тя никога не е била жива. Това е хубава новина. От това научаваш, че цял живот това, което наричаш себе си не е живо, а ти все още си жив. Кой си ти тогава? Човекът с късмет или?

Цял живот ти си лепиш етикети – един след друг, един върху друг, слой след слой. Ти си една нестабилна, клатеща се купчина етикети. Приписваш си качества и предпочитания, лепиш си етикети и така изграждаш с времето образ. Харесваш това, не харесваш онова, обичаш това, мразиш онова, подкрепяш този, противопоставяш се на онзи. Правиш избор, вземаш позиция, съдиш. Когато си съвсем сам и в тишина, ти губиш тези етикети. Няма пред кого да ги отстояваш, няма кой да те отрази и да ги затвърди. Когато белиш една лукова глава, накрая нищо не остава.

Хората в обществото имат нужда един от друг, за да си подкрепят илюзиите. Когато срещнеш приятелите си, ти правиш това, защото те служат като огледала, които те отразяват, в което ти се оглеждаш, за да се чувства личността ти жива. Ти правиш същото за тях. Ти вярваш на техните лъжи и те на твоите. Измисляте си игра, измисляте правила и играете. Накрая играта свършва и всички са разочаровани. Затова цял живот се страхуваш от смъртта и гледаш набързо да се наживееш.

На личността не й остава време и е готова на всичко, за да се наживее пълноценно, както тя си е измислила, с цената на всичко. Когато изгубиш приятел ти скърбиш не за приятеля си, защото реално той го няма, за да кажеш, че не му е добре. Ти скърбиш, защото той го няма и не може да ти прави компания да ти помага на теб и да затвърждава твоето его. Твоето его губи едно от огледалата си. Това е невежество. Това е липса на елементарно разбиране за живота. Всичко, което има начало, задължително има и край. Ти обаче нямаш начало, затова нямаш и край. Ти си част от живота.

Само измислената ти личност има начало и затова ще има и край. Всеки ден можеш да поставяш ново начало, но края няма да го пропуснеш. Трябва да останеш гол (без етикетите) и сам (без огледала) и в тишина, за да видиш себе си, вечния живот. Страшно е да видиш себе си, защото е през трупа на личността.

Толкова много си се отъждествил с илюзиите си, че когато се погледнеш в огледалото и мислиш, че виждаш себе си. Виждаш певец, политик, войник, свещеник. Днес заставаш пред огледалото и виждаш едно, утре друго. Това е заблуда. Сляп си за истинската си природа. Живота не може да се отрази в огледалото, ти не можеш да се видиш там. Виждаш тяло, но това не си ти. Ти си само наблюдател. Когато се храни тялото, не се храниш ти. Ти само гледаш как тялото се храни. Ти никога не си ходил никъде. Ти винаги си бил център и си наблюдавал, случващото се около теб. Тялото ти е ключалка, през която надничаш.

Бог няма да видиш, но може да допуснеш Бог да вижда през очите ти. Те ще станат негови, на живота. Божествено око вижда, но не гледа. Само твоето фалшиво „аз“ може да бъде щастливо или нещастно. То избира дали да е щастливо. Щастието е избор на маската. Ако разбираш живота (себе си), не можеш да бъдеш щастлив, но не можеш да бъдеш и нещастен. Можеш да наречеш маската си с много различни имена; можеш да живееш, където пожелаеш; можеш да работиш и постигнеш всичко. Можеш да пишеш различни роли за твоята личност, но всички ще имат край, освен теб, вечния живот.
Това прочетох в книгата на Ричард Уайзман. Не знам, дали ще имам късмет да изпера някоя планета, Луната например и след което да я поставя на простора от вън, просто така, само с две щипки, ала всъщност онзи себичен фактор „Аз“ е като резен лимон провиснал от вехтия скрин, обелката на едно кисело (може би) общество…