Анализирай с Красимир Куртев

Умопомрачени в своята завист

Умопомрачени в  своята завист

Реквием за завистта

Умопомрачени в своята завист ние потъпкваме всичко в нас и около нас. Възпитават ни в завист, възпитаваме за завист. Да, така е и нека не ми опонират „моралистите“, моля ви!

В едно прекрасно утро ние се събуждаме щастливи, изпълнени с енергия и ентусиазъм. Детето ни, например е в болницата и с всеки изминал ден състоянието му се подобрявало. И точно днес ще го изпишат, какво по-радостно от това, че отиваме да приберем рожбата си вече напълно здрава. Тръгваме окрилени към спирката, качваме се в трамвая и не щеш ли някой неволно ни настъпва зверски. Възмутени изсипваме порой ругатни по негов адрес забравили, че днес е прекрасният ни ден.

Гневът изригва, лицето ни се променя, ставаме сиви и мрачни. Мислите ни стремноглавно отлитат към настъпеният ни мазол. “Ужас, как може да има такива простаци“ и те са живи, за да се тътрят из градския транспорт, нанасяйки ни травми” – възклицаваме бясно. Като черни мравки започват да се бунтуват гневно всички наши клетки, искаме възмездие – мъст .

Умопомрачени влизаме в болницата и докторът ни заявява, че са се получели усложнения и днес няма да ни изпишат детето. Посърнали сядаме на бялата пейка с букет от клюмнали вече рози и се тюхкаме, че не ни върви…

Защо? А можеше да бъде друго, можеше вместо да мислим гневно за едно настъпване, да продължим приказката си за прекрасният ден, да се усмихнем на човека, който неволно ни е сторил нараняването и да забравим, но уви.

Представете си, че живеем, без да съдим другите. Лесно да прощаваме и да сме се освободили от предишната си критичност. Не изпитваме необходимост да бъдем прави, нито да изкарваме другите виновни. Тогава нещата щяха да стоят по друг начин.

Трябва ли да питаем омраза, че някой е сгрешил, та и ние самите също грешим. Какво ни пречи да подминем лошото, за да не си навлечем още по-лошото? Пречи ни, че не искаме да се променим, не търсим вятъра на промяната, а пъплим слепи в светлината. И в резултат на това, получаваме гняв от небето.

Реквием за завистта

Докато отпиваме поредната глътка „Духовност”, да се замислим над това есе силно за завистта, което открих за вас и бих желал да го споделя .

“Завистта е чувство на не благо желателност, което се изпитва към успеха на другите. Нейните корени трябва да се търсят в бита на човека и на обществото. Завиждал е дребният бакалин за по-добрата работа на другия бакалин, защото в негово лице е виждал само съперника. Завиждал е обикновеният работник на своя бързо издигащ се в службата колега, защото това гарантира на другия по-добро положение, а той – завиждащият, се чувства онеправдан.

Завиждал е разоряващият се селски богаташ или градски еснаф на всички, които успяват и още не познават горчилката на разорението и отчаянието. Завистта е получавала обществено подхранване.Тя се е пораждала от условията и обстоятелствата. Никой не е могъл да я предотврати . Не са помагали набожни проповеди и религиозни заповеди. Когато има почва завистта да “цъфти”, нищо не може да я унищожи. За нея няма почивен ден. Тя продължава да живее. Вгнездила се е дълбоко в душата на човека и пречи да се установят нормални, и открити хуманни взаимоотношения . Но тя вирее предимно в бедните души. Тя търси дребнави характери, защото те са нейната почва за живот.

Но нека се замислим само какъв нещастник е завистникът. Душата му е винаги свита. Научи ли за успеха на свои колеги га обхваща чувство на неприязън. Става неспокоен. Дори зъл. Нещо постоянно го гложди. Не намира покой. Той (завистникът) няма сила да срещне преуспелия и да го поздрави с открито лице и честно сърце . Или ако направи видими усилия, усмивката му е подправена, изкуствена, фалшива. Нещо го стяга. Нещо го кара да се задъхва. Завистта съществува и със злобата, със злословието.

Трудно ще се чуят добри думи от завистник. Напротив, той постоянно “съска”: ”Угодник!”, ”Връзкар!”, ”Наградата е незаслужена!”. Завистникът постоянно мърмори, одумва, недоволства. Чувството на завист, не му дава възможност да прецени обективно, да признае качествата и способностите на онези, които го превъзхождат.За него всички са бездарници, безскрупулни, кариеристи, използвачи и какви ли не още?!? Той злослови, недоволства, оспорва!

Завистникът е в стихията си, когато другите бъдат сполетени от беда, от някаква несполука. Тогава го изпълва друго чувство – злорадство. Той се радва, защото човекът до него е изпитал душевна болка. Злорадството е по-силната емоционална изява на завистта. Но този който го изпитва е жалък и недостоен!

Обект на завист от страна на завистника не е само един човек. Разбира се, най-често и най-много завижда на съперника си. Но завистникът е “разточителен”. Той – насочва своите зли чувства към мнозина, които могат по един или друг начин да му съперничат. Но не само към тях – към всички! Той злорадства дори и за несполуките на онези, които нямат никакво отношение към него. Защото завистта е неговата природа. Но тя е и негов трагизъм, макар че той не може да разбере това. Изпълнен постоянно от лоша ревност той не е способен да съчувства на човешката радост. Завистта дълбае душата му и я опустошава. Тя не му дава покой. А може ли човек, обладан от озлобление да бъде щастлив?

Завистта е белег на само влюбеност. Завистникът мисли само за себе си и за собствените се облаги. Другите за него са въображаеми съперници и врагове. Но може ли тогава завистникът да има приятели? Може ли той да живее нормално и спокойно? Разяждан от своята незадоволеност и лоши чувства завистникът наистина вехне.

Завистникът е нещастен за себе си и вреден за другите. Той сам се изолира от преминаващия край него живот. Понякога се говори за “благородна завист”. Но с нея се обозначава съчувствие и радост от успехите и постиженията на другите – успех, който самите ние бихме желали, но още не сме го постигнали.”Благородното завиждане” е свързано с добри намерения и чувства. Но “искреното завиждане”, изпълнено с хубав смисъл, няма нищо общо с действителната завист, която изпълва душата на злобливите с ревност и “отрова”.

Завистта е пречка да се развива и укрепва нашия нов морал.Тя няма никакво “право на живот”! Никакво!”

Докато препрочитах това есе си спомних един случай за една майка.

Жена израснала сред уханието на тютюн, измъкнала се от оковите на селото и придобила незнайно как две висши образования в забравени от Бога висши учебни заведения, завиждаше на дъщеря си. С огромни претенции за нещо велико и всезнаещо, То се спъваше из речниците да намери думата „селекция”, но същото това То, постоянно натякваше на момичето си, ти си дебела, виж мен и мазно се разливаше разцапвайки огледалото с един изказ – Какаята я красавица!

То непрекъснато водеше маратон да надбяга дъщеря си, по красота, стил /при дамата То, стилът бе кич/ и какво ли не още, само и само да изпъкне. Всъщност това е, нищо повече от завист и то майчина завист, парадокс, но е факт. И наистина изпъкна като морава пъпка на нос, когато поставила във възглавницата на детето си-магия, представете си. Вместо дамата То да насърчава момичето, че е красиво и изглежда невероятно, завистливото То, купуваше за себе си скъпи дрехи и маркови обувки, даваше на студентката по две левчета дневно, дори и те й били много.

Из книгата : „Защо не ни върви” © 2010, Красимир Куртев-Алеф

Теми #гневът #гневът изригва #енергия и ентусиазъм #завист #завистта е белег #защо #омраза