Неелинският характер на Християнството

Неелинският характер на Християнството

Неелинският характер на Християнството – Гърците гледаха на Омировите богове, издигнати над тях, не като на самодръжци, нито пък на себе си, които стояха под тях, като на слуги, както правеха това евреите. В тях те виждаха само отражение на най-сполучливите екземпляри от своята каста, следователно един идеал, а не антипод на собственото същество. Те чувстват помежду си близко сродство, съществува взаимен интерес, един вид Symmachje (Съюз, общност, сдружение за закрила и отбрана между гръцките държави; възниква през 401 г. пр. Хр. по време на персийските войни- (Бел. Прев)).

*Бих желал да подчертая, че това е авторско право на книгата “Човешко, просто човешко”, а не критика към християнката религия от моя страна – Красимир Куртев

 

Изкуството на суеверието

(Защо Бог иска да горят животни и хора?)

Създавайки си подобни богове, човек се издига в собствените си очи и се поставя в положението на нисшата аристокрация към висшата; докато италийските народи имат една направо селска религия, проникната от перманентен страх пред зли и капризни властници и душевадци. Там, където олимпийските богове се оттеглиха, животът на елините се помрачи, стана по-боязлив.

Затова пък Християнството смачка, сломи човека тотално и го потопи сякаш в дълбоко блато: а после внезапно озари чувството му за мъчителна греховност е блясъка на божието състрадание, така че изненаданият, замаян от милостта, нададе ликуващ вик и за един миг повярва, че носи в себе си цялото небе. Именно върху това болнаво изстъпление на чувството, върху необходимата за това дълбока поквара на ума и сърцето насочват вниманието си всички психологически фантасмагории на Християнството: то иска да унищожи, да сломи, да упои, да опияни, едно нещо само не иска: да спази мярката и затова в най-съкровените дълбини на разума то е варварско, азиатско, лишено от благородство, неелинско.

 

“Първо всяка година, после …веднъж на девет години принасяха тук жертви. Жертвата на деветте дни. Всеки ден в продължение на девет дни обесваха на дърветата в горичката девет звяра. Един от тези зверове задължително беше човек.”

 

Християнството като древност

Когато някоя неделна утрин чуем старите камбани да ръмжат, неволно си задаваме въпроса; възможно ли е! Та това се отнася до един разпнат преди две хиляди години евреин, който казваше, че е син Божи. Доказателство за подобно твърдение липсва. Християнската религия е навярно една врязваща се в нашето съвремие праисторическа древност и да се вярва на подобно твърдение след като преценката ни за всяка претенция е толкова строга е може би най-допотопният остатък от това наследство.

Един бог, който създава деца от смъртна жена, един мъдрец, който подканя към бездействие, който не иска човекът да е съдник, а насочва вниманието му към знаменията, вещаещи предстоящата гибел на света; справедливост, която приема невинния като заместителна жертва; някой, който кара последователите си да пият кръвта му; молитви за сбъдване на чудеса; грехове, извършени към бога, изкупени пак чрез бога; страх пред едно отвъд, входът към което е смъртта; формата на кръста като символ по време, когато предназначението и позорът на кръста са вече непознати какъв ужасяващ хлад лъха от всичко това, като от гроба на прастаро минало! Дали да вярваме, че в подобно нещо все още се вярва?

Религиозен с предимство

Има трезви, трудолюбиви във всекидневното си занаятие хора, на който религията е пришита сякаш като подгъв, засилващ човечността им: те постъпват много добре, като си остават религиозни, защото това ги разхубавява. Всички хора, които не умеят да си служат с оръдието на някой занаят включително словото и перото, взети като оръдие, стават сервилни: за тях Християнската религия е твърде полезна, защото при нея сервилността приема облика на християнска добродетел и става удивително красива. Хора, които смятат всекидневния си живот твърде празен и монотонен, лесно стават религиозни: това е разбираемо и простимо, само че те нямат право да изискват религиозни чувства от ония, чийто всекидневен живот не протича празно и монотонно.

Християнинът на всекидневието

Ако християнството със своите постулати за божие възмездие, всеобщо грехопадение, опрощение на избраните и опасността от вечно проклятие имаше право, би било белег на слабоумие и безхарактерност да не стане човек свещенослужител, апостол или отшелник и със страх и трепет да се подготвя единствено за собственото спасение: би било истинска лудост да се пренебрегне вечната изгода пред преходното благополучие. При предпоставката, че изобщо може да се вярва, то християнинът на всекидневието представлява една окаяна фигура, човек, който наистина не знае да брои дори и до три и който между впрочем именно поради душевната си невменяемост не заслужава това тежко наказание, което християнството му вещае.

Из книгата – “Човешко, просто човешко”

Източник : SEPTIFORMIS

 

 

Photo: Sacrifice of Isaac-Caravaggio