Илюзии – играта на дуалност

Илюзии, които влизат в противоречие спрямо нас самите

Изглежда, че вървим през живота, а в същност стоим неподвижно в тук и сега, а само съзнанието ни се мести през неподвижни замръзнали реалности милиарди пъти в секунда, създавайки илюзията за движение. Нашето съзнание е съзнанието на Цялото.

Движение на илюзиите

Различните опитности позволяват на съзнанието ни непрекъснато да разширява възприятията си за да ни даде осъзнаването, че сме всичко което е. По този начин душата ни еволюира и се разгръща, разбирайки голямата картина – че Животът е вечен, че Всичко има смисъл, че няма правилно и грешно, няма зло и добро, а само опитности помагайки на душата да осъзнае, че е самия Бог.

Приемане и отговорност – двете страни на една и съща монета

По пътя на осъзнаването на тази велика идея, разбираме, че всяко преживяване носи своя смисъл за израстването на душата, че всяка гледна точка е истинна, защото убеждението, прикрепено към нея е програмата, която се претворява в реалност и така осъзнаваме парадокса на верността на две напълно противоречащи си идеи. Осъзнаването на този парадокс води до вътрешно разбиране и приемане на чуждите гледни точки като напълно адекватни в играта на всичко което е. Понякога обаче, гледната точка на егото не е тази, която се отразява в реалността, защото Вселената разбира и отговаря на вибрации и когато тази вибрация не е в синхрон със съответната гледна точка, се получава разминаване.

И тук ми се иска да засегна някои идеи, прокарвани от някои духовни учения, които разискват модели на поведение, които уж нямат значение при взаимоотношенията между хората, че карма няма, огледала няма и всичко се свежда само до тотално приемане на всичко което е, при което слоевете на егото започвали да падат от само себе си. Да, ама не. Защото ако ние само приемаме външните проявления, без да поемаме отговорност, че сме ги създали, можем до безкрай да приемаме дисонансите които сами сме предизвикали и нищо в живота ни няма да се промени.

Предизвикателствата, пред които се изправяме ежедневно

В това естествено няма нищо лошо, стига да не търсим развитие. И тук не говоря, естествено, за проявления на дисонанси, в които пряко ние нямаме нищо общо, като войните, убийците и прочие, макар, че след като ги виждаме в своя свят, това означава, че ги осъждаме или най-малкото не ги приемаме. Говоря за нашия личен свят, свързан със семейство, любими, приятели и колеги.

Приемането е едната страна на монетата, тя е свързана с разбирането, че всеки е творец на собствената си реалност и всяко преживяване носи еволюция на душата и особено страданието, което кара егото да отстъпи контрола на вътрешния аз, отивайки отвъд страха, отвъд разделението, които са само илюзии на играта на дуалност.

Насилието е следствие на този страх и то изисква нашето приемане на играта, която са се съгласили да изиграят насилникът и жертвата, като в една пиеса, в която след края й, актьорите се прегръщат и всички им ръкопляскат. Вярно, че в истинския живот, това може да е свързано с края на едно въплъщение, но животът няма край, има само смяна на декорите и костюмите.

Това обаче, далеч не означава, че няма значение как се държим, какво казваме и какво мислим, защото това е начинът по който творим собствената си реалност. И всичко има последствия. Сега всичко се случва по-ускорено от всякога. Старите 24 часа се усещат като не повече от 18. Кармата като напълно самоналожено изследване и енергийна връзка с друг едновременен паралелен наш живот, може да е изгубила своето значение. Но повече от всякога можем да я наблюдаваме в рамките на дни, дори и часове. Днешната лъжа, са утрешните затворени врати.

Предизвикателствата, пред които се изправяме ежедневно, изискват нашата будност как ще ги отиграем – от егото или от духа. Тук няма осъждане и морални категории добро и зло, а управление на енергия. От егото – свиване и страх, от духа – разгръщане и любов.

Да, на най-базисна честота, ние сме светлина. Разлагайки молекулите и атомите стигаме до фотоните – частици светлина. Но нашите убеждения, свързани с потиснати модели на зависимост и страх изкривяват тази светлина и така, едва мъждукаща, се излъчва от нас чрез нашите мисли, емоции и поведение и се връща към нас за преживяване под формата на една изпълнена с недостиг, болести и драми реалност.

Тези дисфункционални модели на поведение са тясно свързани с нашите емоции. Те са лепилото което ги прикрепва към енергийните нишки от които е създаден енергийния пашкул на човека. Емоциите се различават от чувствата. Те са на люлката на противоположностите, на която се люлее егото, където и зад двата полюса стои страха. Дори и зад положителния, защото положителните емоции са свързани с извличане на значимост от външни неща, а те по всяко време могат да бъдат изгубени.

Когато още не сме осъзнали кой сме в нашата дълбока същност, положителните емоции, от които оперира егото, ни карат да изпитваме привързаност и зависимост от външни неща. Да правим добро, не разбирайки, че доброто на егото е свързано често с извличане на собствена значимост и търсене на възхищение от околните, а също с премахване на причините за страдание у другите, пречейки им по този начин да извлекат поука от мъчителното си преживяване.

Чувствата са от сърцето, те са позиционирани в оста на дуалната люлка и нямат противоположност. Те са производни на безусловната любов – тъканта на творението и са тишина, покой, радост, блаженство, екстаз. Те са отвъд ума и са тясно свързани с интуицията, с тихия глас на душата, осъзнала връзката си с Духа.

На нивото на нашето ежедневно съзнание, можем да се изолираме от света, отричайки огледалната му природа, можем да симулираме вътрешен покой и безметежност, можем да приемаме недостигът на изобилие и човешка съпричастност, но това няма да доведе до „външна“ промяна. Промяната се случва когато навлезем навътре и осветлим всяка емоция, която ще ни доведе до корена на шаблона, който ни кара да виждаме дисонансите навън.

Ако направим аналогия с електрическа крушка, бялата светлина е нашата същност, а крушката е нашето его. Емоциите оцветяват повърхността на крушката и ако сме гневни, например, тя е червена. Тогава, бялата светлина на вътрешния аз пресича червената повърхност, а светът който виждаме навън е червен, т.е. – гневен. Ако е синя – тъжен, ако е жълта – щастлив. Ето как вътрешното състояние се отразява навън.

Приемането на червената или синя повърхност не е достатъчно. Поемането на отговорност по осветляването на вътрешната болка и ограничаващи убеждения е това, което заедно с Приемането водят до промяна на външната реалност. Само тогава повърхността на крушката става прозрачна и бялата светлина на източника се излъчва от нас и отразявайки се, се връща към нас като един хармоничен и изпълнен с изобилие и баланс свят.

Нищо няма значение за по-голямата картина, където всеки играе роля и смърт няма и ВСИЧКО има значение за израстването на душата, всичко има последствия – изборът е наш. Обстоятелствата нямат значение, само състоянието на съзнанието има, но то се влияе от подсъзнателните модели, и когато ги изчистим и с подкрепа на свръхсъзнанието, човек може да си поиграе и на играта „Бог в човешка форма“.

Чудесно е да си наблюдател в тотално приемане на всичко, но квантовата теория ни казва, че Наблюдателят твори със самия акт на наблюдение и за да влезем в ролята на пълноправни Творци на собствената си реалност, нека не забравяме, че Приемането и Отговорността за нашето поведение са двете страни на една и съща монета и ръка за ръка творят новият свят.

Д.Павлова

АМУЛЕТ ОТ АМЕТИСТ- Аметист Бразилия