Анализирай с Красимир Куртев

ИЗМАМАТА – Любомир Милчев

ИЗМАМАТА – Любомир Милчев

Измамата-Любомир-Милчев. За мнозина, както се разбира, формите са сами по себе си ясни, непроницателно отклонени от напиращото безформие, което ги разпъва, трепти издайнически около твърдия контур на спазванията и подвежда. Тук съвсем не бива да виждате тази констатация обременена от един вид педагогически ентусиазъм, нито пък напираща да предупреди загрижено за пропуските на прекомерното знание.

Изтънчеността да се долови измамата

Изтънчеността да се долови измамата и да се подпомогне е на изчезване. Може би сладкото мошеничество на неустановеността плаши. Упадъкът на измамата, за който се опитваме да говорим без горчивина, защото той донякъде ни забавлява, виждаме най-вече в това, че измамата се взема в тривиалните й проявления на удостоверяващи я, нанесени щети. А онази, която имаме предвид, към която имаме вкус и с която възнамеряваме да ви измамим, всъщност бива обезпокоено подминавана, остава неуважена заради безобидността си, зад която бива скрит и премълчан онзи непростително обиден за човешкото високомерие присмех над знаещата самоувереност, непривикнала да следи променчивостта на един двоящ се образ.

 измамата-любомир-милчев-1

Та някои, как да премълчим, биват възненавидени заради безобидността на твърде нереалните им занимания и тъкмо заради това покайно се отказват от тях. Безобидността е един вид пренебрежителност за онези, които считат, че не бъдат ли заплашени, не бъдат ли поривисто вкарани в едно небезопасно за тях занимание, то то е скучно и непринадлежащо към живота. Последното, трябва да бъдете предупредени, е голяма обида и бива изричано с особено удоволствие, тъй като е победоносен финал на едно много смешно състезание за това кой бил по-жив. Ако съм наясно с порядките, то е защото отдавна съм го загубил. Предимство на губещите е да знаят.

Състезанието, което нам се струва смешно, тече със смразяваща сериозност в много посоки и се наддават налудничаво различни неща. Разбира се, това са непоправими щети и липси, нанесени от живия, който е жив най-вече за да доказва това дори когато непрестанното самодоказване застива в един вид глуповато разнодейна смърт.

Тук трябва да кажем, че с голяма боязън и угризения си позволяваме да споменем смърт – съвсем не за да умъртвим, а себе си да представим като приклекнали край извора на животворността, а просто защото за състезанието не може да се говори, без да се спази основният му умъртвително-животворящ обичай. Симетрично на това ние не можем да ви занимаваме с измамата, без да ви измамим – едно, защото имаме вкус към това, второ – за да задържим буден вашия интерес чрез обещаната опасност, и трето – защото ви мразим и като търсим в отговор същото, във взаимното намразване очакваме да отекне един възхитително неясен, кристално нечовешки отглас.

Един много изял, друг много изпил, трети много развратничил и щетите доказват това. Зеят пролуките на липсите. Има и такива, които причинили много болки, има и такива, които, стигнали предела на безчувствеността и подминали го, печелят състезанието, ненаправили нищо от това, което другите направили. Втрещява щетата на ненаправеното!

Достатъчно е нещо малко да им споделиш, за да счетат, че състезанието е открито, и няма как да не ти покажат, че са много по-живи от теб. О, никак не върви да им разкажеш нещо безобидно, нещо, което е останало незабелязано, защото не е отнело и дало никому, защото е лишено от патоса на триумфа, на придобиването и достоянието, което като е иззето и отказано на мнозина, показва живостта на едного – на мъжкаря-боец, победител и отнемател. Блазе нему – нахапалия ябълката.

Как да се излезе срещу му? С някоя от неговите победоносни физиономии? Или по-добре като се пръсне навред миризма на семе? Разбира се, само със сладкото мошеничество на неустановеността – скромната неуязвимост на възненавидения, за когото формите не са никак ясни отвъд твърдия контур на спазванията. Защото в състезанието може просто да не се влезе и да се остане при разгледното щастие на множеството неподредени в победоносно шествие гледки.

Останах така дълго там…

В кръга на моята принудителна безобидност пър-воначално исках да отбегна, след това да предизвикам, а днес просто имам търпеливостта да изчакам едно възхитително многообразие от гледки, от отклонения и неуместности. Обвързва ги доста рехаво и не в свързан разказ странната двусмисленост на смесването и недоразумителността, които безпогрешно разпознавам в най-чудовищно разнообразните им проявления, които събирам в паметта си, пазя и постоянно преоглеждам, тъй като всяко ново приобщение към тях пренарежда сбирката на моите тайни и прелюбопитни преживявания. Ала аз тогава постоянно ровя и пренамирам полузабравеното. Моите открития, скромно-алчните разкрития на неуместността, живеят най-сетне в безпорядъка, който причинява тяхното поместване в този всъщност поразхвърлян и доста необичаен музей.

Историята на тази сбирка, доколкото тя въобще може да има история, вероятно започва с неуспешните ми опити да вляза в няколко любими гледки, буквално да се внедря в тях – неуспех, който премина в поредица от преноси и стимулирани събития. Достатъчно бе да се открие нещо от тях извън тях, за да се посурне след тази неуместност и всичко останало и да се пренареди поновому в един възхитително неведом порядък.

Това ще да е история на възвеличените провали – на измамността на победите и пораженията.

Знаех непростително-непроницателния неинтерес към последствията, към тайния и неясен развой в едно непрекъсващо време, което прибавя последствията, разследва ги и следва към други. Откъслеците в него, откъснали се от причината си, която в откъса си е свърнала в последствие и във все по-нищожната си, засрещна минималност изразително се засредява и замеждява разкритието.

Ала всичко това в разгледната си безполезност трудно се оформява в разказ и така се предпазва от щета и развала в настойчивостта му да остане в своя огледално-отпращащ и общително-неразобщителен гледен покой. Разглеждането на гледките е най-царствено свободно в малката несполука на недоглеждането, която като не се признава, се скрива, за да открие отпосле неимоверната имовитост на пропуска. Прочее и сама по себе си гледката е пропуск и си струва в разслоението й да се отбележи скъпоценният междутък на пропуснатото.

Какво недовиждам и как пазя недовидяното? Защо го считам измама, а в нея откривам възхителния отглас на нечовешкото?

Веднъж на прага на една пекарна видях момче, излязло да отпочине. Невидяното е винаги една конкретност, която остава недовидяна и не може да се улови тъкмо поради тази ослепителна конкретност. Заслепителната яснота на ежедневието е само лек нюанс на прозирност, който неусетно се изкривява в озадачаващи и очарователно неясни форми. Така баналността засиява като най-чиста невинност. Сиянието е обаче на измамата. Дълга бяла престилка обгръщаше краката му.

Брашното и парчетата тесто по ръцете му не издаваха занятието му, а незаетостта в любопитството на малко, игриво куче, което в своето безразборно проучване с оплезен език и въртяща се опашка е влязло тук и там се е оцапало. Не бе забелязана гледката на неговия отдих, очарованието на неговата незаетост, пропуснато бе оплезеното любопитство на смущаващо младо животно. Нямаше го и парливото нетърпение да се види как момчето вкарва хляба в пещта и в очите му искрят въглените.

Тази гледка просто нямаше къде да се дене, нейното недовидяно настояваше за поглед, а също и меко го отклоняваше, затова в тази нестърпимост си въобразих, че съм видял. Всъщност моята памет, съхранявайки бездомни гледки, които не е имало кой да съгледа, постепенно се е превръщала в един странен архив на недовидяното, самоокръглило се въздържание от изчерпателна разгледка, пощадяване на недовидяното, което за едни не съществува, а за други просто не устоява на проницателен поглед. (Победа-та, състезанието, семето.) Винаги съществува възможността подобни възхитителни разкрития да се изземат и предоставят изцяло на разните триумфи на самоуверената човещина. И тук няма особено значение за какво става дума, а за бързото му усвояване и обезопасяващо го уясняване.

Примерно – бароковият концерт, във формите си твърде неясен за мен. Той е, разбира се, бароков – изчерпателно назован и изчерпващ се с назоваването. Определени вокални и инструментални предпочитания, жанрово-ритмична определеност, които се при¬повтарят с наслада, защото се счита, че приповтарянето им има обяснителна сила, както и неминуемо гузната добавка на една негъвкаво схваната сложност и ирационалност, които така срамежливо споменати и като за пред хората оградени, могат да подведат всеки глупак да счете, че става дума за определен порядък на необезопасените невъздържаности, които, държани под око, не ще създадат никакви неприятности в ущърб на самоувереността.

А не изглежда да бъдат никак ясни, или поне за разколебано присъстващия, нито твърде странната техника на свирене, при която звукът изглежда разсипващо се треперящ и боязливо безпосочен, нито онази глуха периферна настойчивост на клавесина, тъкмо създаващ крехко ромолящия фон на болезнената разсейка на звука, който в случая е по-неважен от разгласата на неговата нетрайност, нито също кастратните гласове, които трябва да бъдат отклонени от регистрите на стабилността, на гласежа, от симетрията на плътната самодаденост, нито най-сетне измамният обрат на един поривист ритъм, търсещ да отмери смутната свобода на безплътността.

Всичко това изглежда настоятелно отвъдно спрямо формата си, прелива извън това, в което се дава и разрешава. Връзката му с него е двусмислена, прокарва възхитително измамни несъответствия, да не говорим за това, че съвсем не е спестен онзи възкисел аромат на мизантропично високомерие, за който имам подозрението, че се предприемат за предотвратяването му всички онези лицемерно-глуповати способи на осъразмеряване, обясняване и замазване. Те не са току-така.

Предприемат се, защото трябва да се наподоби липсващата яснота, да се разгърне глуповатата драперия на познатото и най-сетне в този унило- приповдигнат декор да се проправи пътечката на нашта просветена, знаеща допуснатост. Тези неща са ни известни, виждали сме ги и друг път, в никакъв случай няма да ни сварят неподготвени. Тъкмо това, което изглежда най-съмнително – допуснатостта, тук нито за миг не се поставя под въпрос, а се ръзгръща в гузния сюжет на успешната въведеност, на приповтореното и затвърдено знание, ефикасно гарантирано от всякакви настоящи узнавания, на пълното достояние и неговия триумф.

Формите са в установеността си очертания на допуснатостта, в тях се разчита и нагласява неговият сюжет. И това е още по-болезнено очевидно за разколебано присъстващия, който като не разполага с подобен сюжет, има пред очи постоянно усмешителната гледка на подкрепени в установените форми самодоволства, търсещи поводи да затвърдят своето доволство и така самоограничаващи се в мизерията да виждат само една подкупващо-укрепителна твърдина.

Ала и това не ще да е голям повод за разочарование, тъй като възхитителните наличия имат в разпореждане онази асиметрична поредица на представителства, в която доволственото нехайство спрямо тях съставлява само затънтена провинция. Семпло-незначителен участък, където прочее недоумението и гузно погнусеното отвръщане настрана остават само нискоразредно подсещане, принудително изискано свидетелство, чиято ценност внезапно и благоволително нараства само поради това, че се печели вменената нищожност на преценката, та да се преоформи в негативен удостоверителен потенциал.

Отвъд твърдия контур на спазванията, формите не са никак ясни и усмешително ни подсещат, че като очертават пътищата на нашата допуснатост, подчертават и неведомите крайнини на нашта недопуснатост…

Автор: Любомир Милчев – Денди

Лични хороскопи, Руни и Таро отговори

Теми #безформие #денди #измамата #Любомир Милчев #формите