Анализирай с Красимир Куртев

Защо търсим вината в нас?

Защо търсим вината в нас?

Вината, търсим ли вината в нас – Защо вината е в нас? Ние от Творение се превръщаме в Несъвършеният плод, защото егото ни предизвиква прокурорско чувство в нас, да виним другите за всичко, без да сме прозрели нашата вина. Иван Иванов споделя:

Вината винаги е била една от основните теми в обществото, особено с появата на християнството. И то насажда винаги такива мисли у нас – че сме грешни. Но правилно ли го разбираме ние? Преди време говорих с един монах от Бачковския манастир. И той започна с думите: “Аз съм грешен човек”. Аз му отвърнах: “И аз съм грешен, отче.” Разликата между него и мен, обаче е, че аз обикновено знам точно в какво съм се провинил, а той (т.е.църквата) проповядва греха като нещо цяло и общо – грешни сме и това е! Ние не можем винаги да бъдем перфектни и затова е нормално да грешим. Но натрупаното чувство за вина и грях понякога е ненормално, наложено отвън. Ние можем да говорим за два вида грях – първороден грях – грях, който ние имаме още от раждането си и друг, натрупал се, “наш” си грях, породен от нашите лични грешки и действия в линията на живота.
Следва поредният пъзел наречен Опознай себе си.

 

Как можем правилно да виним себе си?

Всичко се оценява, не по това как изглежда в определен момент от процеса на своето развитието, а по своето крайно състояние.
Наистина, никога не оценяваме човека по неговото сегашно състояние, а само по целта, към която се стреми. И всичко се оценява, не по качеството и формата в даден момент, а как се развива, по стремежа и каква цел трябва да достигне.

 

Няма верни и грешни отговори, всичко е опит, който ни учи. Ако сме допуснали грешка нека приемем това за урок, който ни прави една идея по- мъдри за в бъдеще. Прекалено високите изисквания също теглят вината след себе си, защото не винаги успяваме да задоволим взискателността си. Трябва да сме толерантни към себе си и да се вместваме в собствените си възможности – Силвия Ганова

Всичко, съществуващо в действителността, хубаво и лошо, и дори най-лошото и вредно, както ни се струва в даден момент, има право на своето съществуване.
Нямаме никакво право да изтребваме и унищожаваме, а е необходимо само да поправяме, до уподобяване с тази сила, която ни е създала. Ако наблюдаваме някакво явление или качество, то го възприемаме, в съответствие с нашите поправени или непоправени свойства и по този начин го оценяваме.

Дори не е важно как оценяваме всеки обект, а главното е отношението ни към него да бъде насочено, единствено към процеса на неговото поправяне, но не от нас, природата поправя. Никакво друго отношение не бива да има. И не трябва да се отнасяме към нито едно човешко качество като към отрицателно, а само като към, подлежащо на поправяне в своето развитие.
Всички останали свойства и качества, проявяващи се в природата, освен в човека, въобще не трябва да се характеризират като добри или лоши, защото доброто е подобието на природата, а лошото е временното отсъствие на това подобие.
Както не бива да обвиняваме и хищниците, че някого изяждат. Такава е тяхната функция в природата и не подлежи на поправяне. Тя е съвършено организирана.

Само към това, което е необходимо да се поправи, трябва да се отнасяме като към подлежащо на поправяне. А всичко останало да се възприема като пряко въздействие на програмата на природата.

Ако човек се отнася с уважение към обкръжаващата го природа, никога няма да навреди нито на себе си, нито на нея и винаги ще я оставя в това състояние, в което е създадена. Няма да я приспособява към себе си, винаги ще променя само себе си, спрямо нея.
В идеалния вариант, изобщо не би трябвало да подчиняваме себе си или да променяме околната природа. Само нашето вътрешно изменение, по отношение на уподобяване с природата, би направило нашето състояние съвършено.

Тогава не бихме преминали през това мъчително развитие и тези хилядолетни страдания. Животът би бил, естествено напълнен със светлина, но ние усещаме тъмнина, несъответствие, поради несъвършенството си спрямо природата.
Ако наблюдаваме правилно околния свят, ще видим, че всичко около нас е сътворено в абсолютно съвършенство.
До този извод достига и постига света, човекът, поправящ себе си, като се издига по стъпалата на своето поправяне. Праведен е този, който оправдава действията на природата, в зависимост от степента на поправените си свойства.
Завършен праведник е, който напълно е поправил своите свойства, качества и поради това вижда, че всички действия на създалата ни сила са абсолютно правилни и справедливи.

Всичко, което смятаме за неправилно в обкръжаващия ни свят, само изглежда така неправилно и се дължи на степента на нашата непоправеност.
И в тази степен, в която човек се поправя, вижда, че всички останали действат правилно. Той ги оправдава, защото е наясно, че природата се намира вътре в тях и действа чрез тях и върху самия него.
Желаната самостоятелност се появява в хората, в зависимост от степента на тяхното поправяне, в уподобяването им с хармоничната природа.

Затова, докато човек не е поправен, автоматично действа в него силата на създаване, а когато започне в някаква степен да поправя себе си, тогава степента на поправянето му, е неговото подобие на нея. Така че, или тя действа в него, или той самият действа като нея.
Във всички случаи, можем да оправдаваме всички и напълно. Така трябва да се отнасяме към целия свят, освен към себе си.

 

А как можем правилно да видим себе си?

Само в степента, в която се разкрива нашето собствено несъвършенство.
Разбирайки това, трябва да внимаваме, да не пренебрегнем някоя част от сътвореното, твърдейки, че е излишна, че няма необходимост от нея, дори да е в най- непоправения си вид, с най-порочното си свойство, защото така се получава, че не одобряваме действието на сътворението.

А можем ли, да го познаваме, за да го осъждаме?

Ако преценяваме нещо като лошо, означава, че считаме за ненужно и неправилно, сътвореното от природата.
В даден момент, ако действие или свойство се явява абсолютно отрицателно, то се проявява така, за да се поправи. Има своята задача, своята цел, своята ценност. И затова не бива да го унищожаваме или да се отнасяме към него с пренебрежение.
Самият акт на творенето е продължителен, причинно-следствен, развиващ се. Създавайки желанието, вътре в него е заложена програмата за развитието и поправянето му, до окончателното му състояние.
Но ние самите, намиращи се вътре в тази система на творението виждаме, че представящата се пред нас действителност се намира под властта на законите за стъпаловидното развитие, започвайки от стадия, предшестващ зараждането и стигайки до стадия на завършения растеж.

Наблюдаваме постъпателното, причинно-следствено развитие във всички процеси, стоящи пред нас, от раждането до смъртта, от началото до края.
Когато усещаме горчивия вкус на един неузрял плод, не го възприемаме като недостатък, виждайки перспективата. Защото за всички е известна причината.
А това е, че плодът все още не е завършил процеса на своето развитие и неговите междинни състояния са несъвършени, понякога даже, противоположни на крайното състояние.

Така е и с човека – несъвършен, с непоправени усещания, вървящ по стъпалата към съвършенството.
Всички изминаваме поправянето от началото до края, наблюдавайки от своята непоправеност и от относителните си свойства, всичко сътворено в неговото, относително непоправено и поправено състояние.
Тук съществуват два паралелни процеса: общото сътворено, развиващо се от началото до края и лично ние, също развиващи се, от своето начало до края.

Така е, по отношение на останалите елементи от действителността. Ако нещо ни се струва лошо и носещо вреда, това свидетелства, че даденият елемент, все още се намира в преходния стадий на своето развитие.
От една страна, можем да кажем, че всичко сътворено, вече се намира в абсолютно, поправено състояние и само ние, по силата на своята непоправеност, виждаме всичко в движение, в динамика. Ако бяхме с поправени свойства, щяхме да виждаме всичко в поправения му вид.

От друга страна, наблюдаваме как се променя сътвореното, извън зависимостта си от нас, сякаш не се променяме самите ние. Можем да наблюдаваме, как то се променя и затова да смятаме, че то се придвижва към целта.
Ние нямаме право да взимаме решение за това, че някой предмет или свойство са лоши и да ги пренебрегваме. Такова отношение не е разбиране на крайното състояние на развитие, на целта. Защото крайната цел отразява в себе си всички предишни състояния като необходими, именно за това, за да се достигне целта, поправеното състояние.

Към страница втора

Теми #вина #вината #защо вината е в нас #опознай себе си #хрисиянство #човек #чувство за вина
You cannot copy content of this page