Безусловна и условна любов

Цветя в дъжда

Любовта има много и разнолики двойници, сред които нейната автентичност се размива и губи. Докато любовта е като истината – една, не-любовта е като лъжата – многолика. Най-често се бърка любовта с една или друга форма на зависимост. Във „Фитнес за женската душа” Събка Дякова-Чехович констатира, че ние често „бъркаме страстта с любовта, зависимостта с любовта, желанието за контрол с любовта – всичко бъркаме с любовта, защото много, много я искаме”. Бъркаме я не само ние, простосмъртните – бъркат я и компетентните.

 

ЛЮБОВ И СВОБОДА

 

„Никога не обичаме с най-дълбоката си любов онези, които прегръщаме!…”

Р. Музил, „По образ и подобие”

„Когато осъзнаем истинската природа на любовта и я осъществим в живота, ще успеем да свържем в съзидателно единство тези очевидно противоположни импулси – любов и свобода.”

Х. Чадхури, „Философия на любовта”

 

Тъкмо поради това несъмнено благородство аз не вярвам на едно литературно определение отпреди стотина години, според което „Разстоянието между грубостта и любовта е точно толкова, колкото между двете крила на голяма, пъстра и безмълвна птица”. Това сравнение поставя акцента върху ирационалния характер на любовта, докато според мен преобладаващото съдържание на любовта е рационално.

 

Ирационализмът не е чужд обаче и на много съвременни специалисти по темата. Той лежи в основата и на станалия модерен напоследък императив на психолози и терапевти да се обича на всяка цена, да се обича не условно, а безусловно, себераздавайки се изцяло и радикално, до последната мисъл и до последното чувство, да се обича не „поради”, а „въпреки”. Този императив звучи романтично, но фактологически не струва – доколкото се базира на емоцията, превъзнася нейната слепота и загърбва рационалното начало, той е нездравословен психически. Този съвет препоръчва фактически безусловната любов за сметка на условната.

 

Безусловна обаче е само майчината любов – и има защо да бъде тя такава. Божията любов към нас, хората, е също безусловна, доколкото е любов на небесния Отец към земните му чеда. Междуполовата любов, за сметка на това, е винаги условна – и също има защо да бъде тя такава. (Между впрочем пренасянето на потребността от безусловната майчина любов в зрялата, белязана от условности възраст се превръща в източник на жестоки абстиненции и може да доведе до тежки психически травми. В интерес на истината трябва да отчетем, че съществуват и терапии чрез безусловната любов на домашни любимци към възрастните им стопани, но тогава става дума за психиатрични случаи, при които пациентите са били малтретирани като деца.

 

В момента тези случаи не са обект на нашето внимание. Пък и, тъй като не е осъзнато и осмислено, отношението на домашното животно към домакина не може да бъде окачествено като любов.) Доколкото целта на майчината любов е преди всичко да съхрани детето, да обезпечи физическото му оцеляване, което без всеотдайните родителски грижи е немислимо, тя трябва да бъде безусловна. Сентенцията, според която „ако една жена е готова на всичко за един мъж, значи тя го е родила”, съдържа много истина за абсолюта на майчината любов като гарант за физическото оцеляване. (Тук искам мимоходом да отбележа колко пагубен, колко противоестествен, колко болестотворен е подходът на сциентолозите, които третират децата като възрастни.)

 

Целта на междуполовата любов обаче е да обезпечи не оцеляването, а преди всичко духовното израстване – и затова тя не бива да бъде безусловна. А ако е безусловна, тя просто не е любов – доколкото вдетинява партньора, поставя го в зависимо, в подчинено положение и с това спъва израстването му, тя работи против основната цел, против смисъла на любовните отношения. За разлика от условните, безусловните интимни отношения се ръководят само от капризите на емоционалния импулс, пренебрегвайки всичко останало, за подобни отношения не са важни целите, мислите, ценностите, не е важен смисълът, а следователно и човекът не е важен.

Така че всяко придърпване на любовните отношения върху територията на безусловността ги обезценява – подобно придърпване е път назад, към едно недоизживяно детство. Колкото е необходимо това детство да бъде своевременно изживяно, толкова е недопустимо то да бъде изживявано впоследствие, да бъде пренасяно в неподобаваща, в зряла възраст – подобни преноси опорочават и принизяват интимната връзка, в тях господства не благородната дълбочина на познанието, а танцът на повърхностните емоции.

 

Великият френски писател е прозрял, че знание и любов са свързани неразривно. В това си прозрение Флобер има цяла плеяда не по-малко велики предшественици. „Себе си който познае, единствено мъдро ще люби” – пише най-знаменитият теоретик и практик на любовта Овидий. А всеки започва от себе си – себепознанието, себезнанието е начало, изначалие и извор на всяко знание. Докато чувствата могат да бъдат (и често са) и разграждащи, деструктивни, пагубни (всеки от нас е изпитвал чувство на гняв или мъст), разумът е винаги съзидателен.

Само разумът изчиства любовната взаимност от суровата власт на неблагородните емоционални полепи, разумът е мостът, по който началното влюбване минава на път към любовния смисъл. Защото влюбването, което по инерция наричаме любов, е в най-добрия случай предверие към любовта. А най-често и предверие не е, най-често то е краткосрочно, себеизчерпва се и напуска сетивността ни така внезапно, както и е попаднало в нея.

 

„Две неща ми трябват на земята – те са: любовта и свободата. Жертвал бих живота безвъзвратно за любов. За свободата да дам любовта съм готов.” – Шандор Петьофи

 

Автор: Неизвестен

*Който знае автора на това творение, моля да пише – заслужава си.